Един тъжен българин разказа една тъжна история за едно тъжно село в една тъжна държава, за една тъжна улица, която тъжният човек кръсти ГЕРБ, защото
от години е разбита и властта все повече я разбива също като държавата. Ето ви тази тъжна история без редактиране.
Аз съм един тъжен човек, живеещ на една тъжна улица, в едно тъжно село – Константиново, в нашата тъжна страна. Страната ни е населявана от тъжния ни народ, на който принадлежа и аз. Улицата е тъжна защото е зима, селото е тъжно защото улиците му са разбити, а народът е тъжен, защото е беден и лъган… Или поне аз съм тъжен за това.
Аз съм малък човек и очакванията ми не са големи… Искам само някой да асфалтира улицата ми… Ако можех, бих го направил и сам… Въпреки данъците, които плащам… Бих го направил! Но не мога… Онова, което успяхме да направим всички тъжни хора живеещи на тази улица, беше само да съберем малко пари, купим и положим чакъл и го валираме… Не е много, погледнато от страни, но го направихме. С наши пари… Различни от парите за данъци… Това дето не беше много, се оказа и съвсем недостатъчно, защото още след първият по-силен дъжд, улицата ни отново заприлича на такава от времената на основаването на държавата ни… Тя така се и казва – улица „Хан Аспарух”…После дойде и Големият порой и наводнението в селото ни през 2016 г., за което сигурно сте чували. Тогава и много други улици бяха изровени от стихията и останали без асфалт. Тогава видях на живо и кмета на Варна – Иван Портних.
Хубаво момче, българче, макар и с малко руско потекло, и
може би и заради него не беше така тъжен, като нас, другите българи… Но пък него може и никой да не го е лъгал… Не знам! Та… Все тогава, той едно хубаво тъй говори пред нас и медиите, на фона на камионите и багерите, с които беше дошъл, че надеждицата пропълзя в душите ни и поне за малко ни стопи тъгата. „Ще оправим улиците – вика – Правителството и общината ще отпуснат пари. Ето, водя техника да изчисти деретата и съборените мостове…” Абе две думи няма, хубаво говори момчето, и едно тъй убедено и сигурно… Аха-аха да му повярва човек… Ама ние, не сме вчерашни! Нас много са ни лъгали и за туй – уважение всекиму, доверие никому!
После кмета си отиде по живо, по здраво, а след някой и друг ден след него си тръгнаха камионите и багерите. Останаха само разбитите улици и старата ни тъга, увеличена от новите лъжи… Вече втора година…
Ама думата ми беше за друго. Още преди това, с комшиите направихме молба и подписка да асфалтират улицата ни, заведохме я в кметството, от където по каналния ред да се изпрати на кмета в Голямата община на Варна. Зер, читаво момче изглежда, може пък да помисли за селото, не само за себе си, като другите, и белким отпусне някой лев за двеста-триста метра асфалт, дето са нужни на улицата ни.
Направихме подписката, входирахме я в
кметството ни и… Толкоз! Пак две години време от тогаз… Питах наскоро в кметството какво става с молбата. В общината във Варна била…
Тогава и там отидох, в ролята си на потърпевш селянин, гражданин на общината и данъкоплатец, пък и платец на част от заплатата кметска, ама… Не можах да се срещна с него! Виж с една секретарка говорих…. Хубава една такава, разбрана жена… Изпрати ме набързо, и дори ми се усмихна…
После чак, не по каналния ред, разбрах целия път на тъжната ни молба: От нашето кметство е входирана в общината и като ръкопис от Мъртво море, била минала първо през Марияна Парушева, после през кмета, той я разпределил на Христо Иванов, който я препратил на Петър Гарбузов, който пък я дал на Тихомир Тимов, който в крайна сметка я оставил при Иво Кутев, и ако не е изгубена като някое от непубликуваните евангелия от Мъртвото море, може би още е там.
Щом не мога да се срещна с кмета, ще му пиша във фейсбук, викам си… Нали Доналд Тръмп видя от него, че и той проведе предизборната си борба в социалните мрежи. Във фейсбук, викам си, белким ми отговори. И му пиша… Така и така, кмете, мина толкоз време от наводнението в селото ни, на 15 километра сме само от Варна, повечето работим в града, и щем, не щем, ама и заплата ви плащаме, та… Идвам си накрая на думата – к`во става с ремонта на улиците ни, питам. Аз тъй, за едни тъжни хора се интересувам, не само за себе си, значи… И нищо! Медийна само тишина, сякаш космическа някаква… А пък какви думи са били още преди изборите като е идвал в селото ни, и после след наводнението – туй ще направим, другото, третото… Взе да ме хваща яд, като си спомних, и пак пиша, ама този път копирам и споделям поста си с всички. Чак тогава получих отговор – на 6-ти януарий лани. В 2017-то лето господне: „Чакаме решение на комисията (Аха! Комисия някаква даже имало…), ако от там не отпуснат пари, общината ще даде” „Обещано!!!” Връщам му отговор аз, в стил
а ла „Приятно ми е, Мавриков” и… Обещано, ама не е завещано! Ни комисия, ни пари, ни асфалт, вече цяла година. А като мина годината, наскоро пак му писах. Напомних му пак, че е наш, народен храненик, че обещание е дал, но колкото от покойния ми прадядо получих писмо, толкова отговор и от живия кмет на Варна.
Най-тъжно ми стана, щом разбрах, че тази улица, нашата си, „Хан Аспарух”, по документация, значи, била дори асфалтирана… А пък тя горката, в живота си не е и вдъхвала аромат на асфалт. Така ми дожаля за улицата ни, че в сърцето ми я видях като квинтесенция, значи, на автомагистралите ни – уж се изграждат, а се оказва, че асфалтът или го няма, или парите са усвоени, но работата не е свършена. Така се и роди идеята да преименуваме улицата ни в „Улица ГЕРБ”, защото се води асфалтирана, а асфалтът и е откраднат още
преди да е сложен… Дейвид Копърфийлд и мистер Сенко, ряпа да ядат!
Та сега събираме подписка, за преименуването и…
Дълго умувахме улицата на името на „Бойко Борисов” ли, като най-големият радетел за изграждането на магистрали да искаме да бъде преименувана или на улица „ГЕРБ”, но пред вид това, че на министър-председателя народните певци и певици вече посвещават песни, а за ГЕРБ, освен едно изпълнение на пияна глава „Цъфнал, цъфнал, цъфнал ГЕРБ”, друга песен няма изпята, се спряхме на второто име, което да увековечим за бъдните поколения.
Сега… Заради фермата за щрауси в края на улицата и това, че кметът, образно казано, зарови глава в пясъка, за да не чува проблемите ни, имаше идея да искаме и „Иван Портних” да я именуваме, но после се отказахме. Може да сме лъгани, бедни и тъжни, но поне сме широко скроени, бързо се примиряваме и прощаваме… Като всички българи.
Та сега събираме подписката… Подкрепете ни!
Поздрави!
Бай Марин Урумов от село Константиново.
