ИМА НЕЗАМЕНИМИ ХОРА. ПОГРЕБАХА поетесата, която НЕ СБЪРКА нито една ДУМА, като написа текста на половината ПОПУЛЯРНИ БЪЛГАРСКИ ПЕСНИ. Кои са тези песни – ВИДЕО. Започва да пише чак на 24 години, когато умира или е убит баща и – министър на Тодор Живков!

Има незаменими хора!



Погребаха поетесата, която не сбърка нито една дума, като написа текста на половината популярни български песни.

Започва да пише чак на 24 години, когато умира или е убит баща и – министър на Тодор Живков!

Миряна Башева – родена е на 11 февруари 1947 г. в София. Дъщеря е на Иван Башев, външен министър на България в правителствата на Тодор Живков и Станко Тодоров (1962 – 1971). Учи в английска гимназия, след което следва английска филология в Софийския държавен университет, но не се дипломира.

Отдава се на журналистическа работа. Продължително време работи в сп. „Отечество“, след това във вестниците „24 часа“ и „Сега“. Известно време работи и в Българската телевизия.

Творчество
В това видео ще разберете кои български песни са текст на Миряна Башева:

Прописва стихове сравнително късно (23–24-годишна). Характерна особеност на нейните стихове е оригиналната мисъл и мелодичността. Ето защо не е случайно, че Миряна Башева става търсен автор на текстове на популярни песни. Автор е на текстове за песни по музика на Петър Чернев, Михаил Белчев, Стефан Димитров, Атанас Косев, Юри Ступел, Валди Тотев и др. Песните ѝ са изпълнявани от много звезди на българската естрада. Стиховете ѝ са преведени на много европейски езици.

През 1979 г. пише стиховете към филма „Войната на таралежите“ на Иванка Гръбчева. По покана на Рангел Вълчанов Башева пише сценария на игралния филм „Последни желания“ (1983 г.) и на няколко документални филма на същия режисьор.

Преживе Башева сама написа автобиографията си:



Аз, Миряна Башева, съм родена на 11 февруари 1947 г. в София. Ще кажа нещо повечко за тия, от които произхождам. Все пак мен, малко или много, ме има вече записана в тия или ония анали ето сега и в баш най-електронните а предците ми са нямали никакъв шанс. Баща ми е роден в средите на възможно най-дребната буржоазия. Неговият баща, дядо ми Христо (родом от Прилеп), е бил месар на дребно. Сколасал е да се разори току преди национализацията, та за потомците не остана нищо да си реституирнем. Имал е къща, но пък нея англо-американците я разбомбили. Баба ми Мария е родом от Виена, но по кръв чехкиня. Дошла е явно не от хубаво на младини в България да учи туземчетата на немски. И случила на дядо ми. От другата страна имам още по-непрестижен произход. Дядо ми Тодор Трайков е кукушки преселник в Кюстендил. Загинал е през I световна война, майка ми едвам го помнеше. Баба Спасена ми е била обикновена надничарка, сколасала да се пресели в София и да припечели колкото за паянтово къще с 2 стаи, кухня и външен клозет. Адресът беше „Лайош Кошут“ 51. Там из двора, под черешата и в клоните на джанката заедно с братовчедите си изживях едно съвсем човешко и щастливо детство. И баща ми, и майка ми са участвали в антифашистката съпротива, арестувани са, били са концлагеристи. Майка ми е била милосърдна сестра в „Червен кръст“, където манипулационната й стаичка е служела за „явочна квартира“; оттам е минавал и Вапцаров. А са я олепили като ятачка на Цвятко Радойнов. Лично аз помня скривалището му на „Лайош Кошут“ една хралупа направо в пръстта под дъските в антрето. Майка ми София е била известно време и директорка на Училището за милосърдни сестри. Споменавам го, защото то е било под патронажа на царица Йоанна, и за сватбата си майка ми е получила от царицата голям букет карамфили и една фруктиера. (Аз тая фруктиера я направих на сол, но едва ли от републиканство тогава съм била на 3 години.) Баща ми работеше в ДСНМ (ранният Комсомол), в ранния вестник „Народна младеж“, в международни младежки организации. Като съвсем малка родителите ми ме влачеха с тях при целогодишните командировки на баща ми за подготовка на Световните младежки фестивали. Помня, макар и мното смътно, развалините на Берлин; още я нямаше Стената и ми купиха кукла от Западния сектор… Бях най-щастлива в периода, когато баща ми беше зам.министър на културата (тогава май КНИК). Покрай него опознах десетки незабравими български художници, театрали, писатели, музиканти… И то доста отблизо Царска Бистрица и Дворецът в Балчик бяха почивни станции за творческите съюзи. Може да се каже, че от младини дишах творчески въздух. Нямам отчетлив спомен как баща ми е станал министър тогава тъкмо почваха първите ми девически трепети и неговият пост е бил последното нещо, което да ме заинтересува. Помня обаче как ми стана мъчно да науча, че през еди-кое си лято ще летуваме вече не в любимия Балчик при любимите артистични чешити, а нейде си на Златните пясъци (сега това било „Ривиерата“). Преживях го още повече, че първата ми младежка любов започна именно там. Но да завърша министерската тема баща ми не ме е водил нито на един прием и нито на едно посещение в чужбина. Само едно лято прекарахме отпуска му в СССР, но не в Сочи или Ялта, а на пътешествие Иркутск, Братск, Ташкент, Самарканд, Тбилиси (по Военно-грузинския път също), Севастопол. И друга привилегия няма да отрека влязох в английската гимназия по министерско разпореждане ние бяхме последният випуск, приет без конкурсни изпити. Ожених се за съученик днес доц. д-р Александър Алексиев. Имаме дъщеря Марина, сполучливо дете. А разводът ни беше толкова сполучлив, че Сашо не само остана най-добрият ми приятел, ами и лекува половината колектив на в. „Сега“. Учих английска филология, но не се дипломирах. Така си ходя нагоре-надолу без висше образование. За министри то не се изисква политическата кариера може би все още ми предстои. Стихове прописах късно, и то на майтап и на руски (чиста случайност) около 23-24 годишна възраст. Първите ми публикации направиха силно впечатление (извинявам се, ама е факт) и покойният Серафим Северняк ме зариби за сп. „Отечество“. Оттогава датира любовта ми към печата. Опитвала съм и други поприща. Обичам естрадно-текстовия си период и приятелите си оттогава покойния Петьо (Мъката) Чернев, Богдана, Стефан, Мишо Белчев… те нямат чет. После даже в киното, от което нищо не разбирам, се наврях. Заради Рангел Вълчанов се прежалих. И тв труженик бях във „Всяка неделя“ по времето на Янчо Таков, по прителска линия. С Рангел Вълчанов правихме и театър в Хасково, и един игрален филм („Последни желания“), и няколко документални. Той ме заведе в Индия за 3 месеца друго да не му дължах, за това вечно съм му благодарна. Сърцето ми остана в тази страна. След избухването на демокрацията се наложи по-сериозно да подходя към въпроса за хляба насъщен. И тук искам непременно да благодаря на Петьо Блъсков и Валери Найденов. Ако не бяха ме взели в „24 часа“, сега нямаше да съм в „Сега“! А това вече щеше да е ужасно… А най-личната ми биография, тая, за която на всяка бих премълчала, е в стиховете. Приятно четене.

Подобни новини

Оставете коментар