ПЕТКО ВОЙВОДА.
Поклонението е в 12 ч пред паметника на войводата във Варна, в градинката на районен съд на Зимно Тракия.
На 7 февруари 1900 г във Варна на 55 г умира Петко Войвода, в нищета, смачкан от тези, за които се е борил.
300 битки и 33 куршума в тялото за България…
„Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ич Кале, от мръсните клевети и трагични разочарования.
Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече.
На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час?
Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над мързеливата човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде! Неизвестно!
Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант – по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета.
Джуджетата го умъртвяват — наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне – все повече свети и сгрява сърцата ни с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България.“
Николай Хайтов, „Капитан Петко Войвода“
